Углы

Ще се изкажа правилно.

Ще кажа

две -

три

неразвити думи

ще сложа многоточие,

което

ще докара

до недоумение:

"Как цъфнали са свежо

куфарите

тая зима.

Как на вакса хубаво ухае... "

Ще наваксам разстоянието

между

мен

и МЪДРИТЕ

когато

дясната,

ръката посинее

( там, на кутрето най - открая )

от мастило ще се чувствам пренаситен.

***

Зад изпредено стъкло

от нестъкмени думи

ще ме гледат другите

Движението на безмълвната уста!

Сънувам. Сън.Реалност?

Някакъв празен ковчег се носи по реката. Тя го отвежда. Далече, по – далече, по-далече...към забравата. Или вечността? Там където има вечност, няма забрава. Тя е табу, изсъхнал корен прораснал в атмосферата. Мъртвата атмосфера. На ежедневието ми.

Ковчегът е моя. Но ме е страх да си го призная. Събуждам се. Чувам сърце. (Чие?) Моето . Потраква.

Чувам кръвта си да препуска по телесните ми магистрали. Не се усещам жива...за пореден път.

Оглеждам се. Леглото не е празно. Завивката се повдига и спуска равномерно, отброявайки времето на човека до мен...

Поглеждам през прозореца към прасковеният асфалт. Улиците. Големите грозни пресъхнали реки на квадратните ни джунгли. Те идват от изгрева и отиват към залеза. Натрапват ми монотнност. Носят помията на хилядолетието. Носят нас. Потискат и пак привличат. Със саморазрушителна сила, аз се пускам по течението им всеки ден. Губя себе си в безспирния им поток. В еднообразието. В цикличността.

( Те са прави, но не са линейни. Пространството ги изкривява, а ни натрапва излюзии за правота.)

Празното пространство. Нашето пространство. Нашите илюзии.

Илюзиите ни за новото.

Няма нищо ново. Всичко вече e казано, а аз съм само мижав консуматор. Грозно е, безпомощно е. Отчайва. Като мъглата, провалила плановете за почивните ми дни.

А тя пристига! Хлъзга се из улицата. И е навсаякъде. И дебне. Като чудовище!

ЧУДО! ВИЖТЕ!

Крещи разума. А сърцето изсъхва!

Бялата мъгла се просмуква в дрехите. Плътта ми усеща влагата. Става ми все по-трудно да дишам. Но ми харесва. Не, страшно е! Не, харесва ми ... Харесва ми, харесва ми , харесва ми...

Не искам да знам нищо, не искам да чувствам. Боли.

От чувства.

Поглеждам човека до мен.

Истински ли е? Дали на сутринта няма да го зарина надълбоко в съзнанието си? Там където ще изхвърля и спомена за среднощния си кошмар?

(...усещам топлина...)

Дали е готов да ми я даде? А аз имам ли какво да дам?

Чувстваш се празен. След толкова много гаври с душата ти.
Мигове на възход, в които си мислиш че си на върха, че най - накрая си обичал, че най-накрая си бил обичан. И падаш. Като ранено птиче.Окъпваш егоистичната, ненаситната бяла роза със собствената си кръв. И така всеки път.

Поля с червени рози.

Възход и падение.

Радост и болка.

Превръщаш се в онанист. Гнусен душевен онанист . Копнеещ за още и още, и още...

Върховни изживявания!(?) Празниш се. Изпразваш се.

... и вече си импотентен .... неспособен да дадеш друго другиму.

Поглеждам човека до мен, но не мисля за него.

Опитвам се да го почувствам .

Мислите нямат място в тази стая, в тази глава и по това време.

Някакъв сладък гъдел. Усещане.

(заблуда?)

Kой знае?

Той е последния. Остана ми твърде малко да дам.

Ако го изгубя ще съм никой. Ако не взема – умирам .

Улиците са виновни. Израстнах на тях. Приех ги за красиви, а бетонните им корита убиха усета ми да откривам истинското...

Чувствам ли се жива? ...сливам се с черното...

...И пак река, и пак ковчег...и пак безкрайност....

унасям се ....ЛЕКА НОЩ!

СТЕНА

Плът, затвор...

Не искам нищо!

Стена от пръст и аз под нея.

Аз – стенá.

Стена от пръсти - аз под нея.

Не искам нищо,

Плът-затвор!

Аз стéна...

Shizophrenic

Понякога е толкова объркано
да си го кажем с думи прости
и, спазили душевни пости,
в очите си да не човъркаме.
                                    (А лесното е лесно всякога!)

Но има ли въобще понякога
прозорец в думите ни плътни?
От керемида зъби кътни
захапали либидото на някого.
                                   (Безлично думата е дърпана.)

Тъй искам да не съм объркана,
да се подреждам мигом лесно
и да изхвърлям вънка често
боклука от главата си побъркана.
                                            (Но няма кой да ми го рециклира...)

                                                       Не, оставете ме на мира!

НЯМ

Сляпо слива се света
със сапунената сага.
Сладко спиш си своя сън
и със сутринта залязваш.

Сам със себе си се справяш,
но дали си си достатъчен?
             ...
Спомняш хората,
        които
са те хващали
      открито
         и са сочели с ръка:
   спомен,
смях
и крах -
       откраднат
ти лежиш във прах.
Отпадат
мислите ти в ред подбрани,
а кристалчета във рани
пак рисуват разказ розов
от история тъй бозава.
А ти някъде си там
и пришит с конци
         от срам
    търсиш,
         скърцаш,
                викаш,
                       ням.

"Ням ли си?"
"Не, сам!"

Тик… так

Обичам те!" - прошепна ми часовникът
и ме придърпа във тиктакащите си обятия.
Потънахме във времето, а покривът
изцъка със език и пак заспа.

Навън небето бе доматено червено
и слънцето си тръгваше по график,
за да изгрее утре точно в седем...
защото той така му повелява.

Уличница

Новороденото
роди
се
мъртво.
Наново родено
неродено
изкряка.
А трябваше да чурулика.
Изпя последната си песен
за начало
цяло
тяло
2 ръце
2 крака
прораснали
свързваха небето и земята.

по тялото си
изкачи се нагоре
нагоре
нагоре
и там
не откри нищо
защото беше
мъртвородено.

Изхвърлиха го на бунището
при другите
мъртви.
чакаше дъхът
да
се
влее
в дробовете.
Тъмнината го угнетяваше.
с двете
си
ненормално
големи
очи
поглъщаше картините
които
се сменяха
пред тях с безумна скорост.
....
...
..
.
Чуваше чуруликането
тихото чуруликане
на новите
новородени.
Завидя.
Очите
големите очи
с които
свързваше
започнаха
алчно
жадно
гладно
да сучат
живота
изпречил се на пътя им.
Смучеха
поглъщаха
смучеха
поглъщаха
картините.
Сменящи се
с безумна скорост
пред тях.
От толкова много
изпита материя
клепачите
все
по -
трудно
успяваха
да се задържат
отворени.
Очите ставаха
все по - големи.
Обкръжението го деформираше.
Черепът му се издължи и заприлича на круша.
Пръстите на краката се вкопчиха здраво за земята.
Не искаше да полети!
Превърна се в лампа.
Улична лампа.
Улична
уличница.
Пред нея влюбените вечер чуруликаха.
И беше светлина.
Мъртвородена...

Дълбинно

Под напора на стъпките земята ми се рони.
С трохите ще нахрани мъртвите едва,
когато в мен стъмни се и шепотът прогони
безсмислената бледа светлина
страхът ще ме застигне.
Намигнаха ми тъжно есенните храсти
превърнали се в шумно гниещо гнездо.
А червеите лигаво и алчно късат страсти.
Безименно око, откраднато око
трепери и премигва.
С ресните си резки ще сътвори и страстно
в съзнанието мое, във мойта кухина
пътека мека ще прокара.
В пустинно-есенната гнилост.
МИЛОСТ!
ДА!